Много пъти сме чували как най-трудното нещо за един човек, е това той да остане себе си в свят, в който всеки и всичко се опитва да го промени, да повлияе на решенията му. Също така сме чували и как компромисът е необходимото зло. Всъщност, чували сме много неща. Ако случайно сме в трудна ситуация и не се сещаме какво някой, някога ни е казвал за подобна ситуация – питаме. Държим да го разкажем много пъти. Да чуем още малко информация – нова или не съвсем. Едно от най-важните качества на тези неща, които искаме да чуем обаче е как всичко ще е наред. Че имаме време, че сме безсмъртни, че хубавите неща в живота са повече от лошите, че най-доброто предстои, че другите грешат, че всичко е в реда на нещата. А в действителност всичко, което искаме, е да се чувстваме сигурни. Сигурни, че сме прави. Сигурни, че имаме време. Сигурни, че ще сме щастливи и спокойни. И затова винаги избираме ”по-малкото зло”, избираме „познатото зло”. Затова правим всичко, което правим. Градим кариера в област, която не ни харесва, купуваме апартамент, който не е такъв, какъвто ни се иска, но не ни се чака за нещо по-добро, стоим при човек, с който не сме щастливи, но...знае ли се, може никой друг да не иска връзка с нас. И така прекарваме огромна част от живота си в постоянни компромиси, направени от страх идващ от най-естествените неща. Отричаме всичко, което е сигурно и естествено ( като остаряване и смърт, като промяна в качеството и типа на връзките с хората около нас, като развитието и смяната на работа), за да живеем чужди животи. За да имаме оправдание, че не сменяме работата, която ни изтощава до смърт, не напускаме партньорът, който ни унижава, че не се местим на по-удобно за нас място. Защото промяната е трудна, защото неизвестното е страшно, защото да следваш себе си е просто ... неудобно. Никой, никога, никъде не ни споменава, че когато направиш компромис с нещо ти не го правиш еднократно! Ти живееш с него! Всеки божи ден отиваш на работата която не ти допада. Всеки божи ден се чуваш с човекът, който те натъжава и изтощава, всеки месец получаваш заплата, която ти е недостатъчна. В резултат на това кариерата ти не върви, не те повишават, чувстваш се още по-зле. Работодателите ти също страдат, защото представянето ти не е достатъчно качествено. Връзката не върви, не получаваш това, което би искал и се измъчвате взаимно, прехвърляйки си вината. И един ден просто се обръщаш назад и осъзнаваш как всичко е минало като на сън. И дори не е бил твоят сън. Илюзия е, че компромисът може да доведе до мир, до щастие или до удовлетворение. По-удобни са хора, които не вярват, че имат избор. Хора, които вярват, че трябва да се примиряват с неща, които не ги устройва. Затова постоянно ни се пращат послания за чувства за вина от провал и страх от загуба на всичко, което имаме, ако посмеем да рискуваме и да се откажем от сигурното. Това не означава че е нормално обаче. Всеки има избор. Всеки избор има цена. Но ако направиш компромис с цената, пак няма да има щастие от избора. Ако някой обича да пътува, но има сериозна връзка например, и приеме работа, в която постоянно се пътува, ще направи компромис със връзката си. Ако обича своя партньор няма да бъде готов за такава стъпка и компромисът ще е твърде тежък. В този огромен свят, пълен с безкрайни възможности, всеки може да намери нещата, които иска, стига да има смелостта да ги търси. Възможно е...почти всичко. Но със сигурност компромисите са плод на страх и несигурност. Позицията на страх обикновено води до създаването на стратегии и планове. А е добре известно че най-добрите планове имат много място за промяна. Именно това ги прави добри. А за да направиш добра промяна на момента е важно да знаеш позицията си. Т.е. Когато се вземат решения, не трябва да е от гледна точка на план, а от гледна точка на ясно позиция. Личната позиция. Онази, зад която стои само твоето сърце, ум и вяра. Тогава всички решения са най-добрите за ТЕБ. Най-правилните за ТЕБ. Независимо колко моментно неудобство могат да донесат, тогава решенията са най-удобни в перспектива. Не само за теб, но и за всички околни, макар да е трудно да се види в самата ситуация.
„Обичам те.” каза той тъжен. „И аз те обичам” отвърна тя „Но себе си обичам повече”. Тя стана и излезе. Излезе от стаята, от апартамента, от живота му. Излезе от там, за да влезе в своя живот. Почти винаги гледаме цената, която трябва да платим, и си мислим колко е скъпо, ако го направим, без да се замисляме за цената от последствията, ако НЕ го направим.
Дарина Гаджурова
„Обичам те.” каза той тъжен. „И аз те обичам” отвърна тя „Но себе си обичам повече”. Тя стана и излезе. Излезе от стаята, от апартамента, от живота му. Излезе от там, за да влезе в своя живот. Почти винаги гледаме цената, която трябва да платим, и си мислим колко е скъпо, ако го направим, без да се замисляме за цената от последствията, ако НЕ го направим.
Дарина Гаджурова