Няма нищо човешко в нашата същност. Да практикуваме в повечето случай е равно на опити да просветлим и пречупим ума и тялото си. Но те не са НИЕ.
Всички негативни неща като болка и жестокост са точно толкова творение на нашия разум, колкото и хубавите – като любов и човечност, но какво значи човечност? Всички понятия, чувства, граници, терзания, морални норми – ВСИЧКО идва от един смъртен ум, кой се страхува адски от неизбежното. От загуба на контрол, настъпване на смърт, край, промяна, неизвестност. Но ние, нашата истинска същност, не е това. Тя не е част от всичко това, точно както всичко това не може да я докосне, промени, опетни или трогне. Затворена в тялото, тя се опитва да надникне през пролуките, които всяка практика създава. Надниква зад завесата само за миг или два, след което тялото и умът ни отново завладяват пространството с безкрайните мисли, концепции, страхове, обяснения, желания и емоции. Чий живот живеем в този ред на мисли? Кой трябва да има превес в ежедневието ни – смъртното тяло и неговите прищявки, манипулативния и страхлив ум, с неговите измислени правила, емоции и бездънна торба с проблеми ИЛИ безупречната ни неЧовешка същност, която не познава социално-приемливите норми, която не притежава емоции, но която живее щастливо, просто защото живее в хармония и разбиране на това, че отхвърляне, болка и смърт може да има само за преходните неща, с които се идентифицираме. Кой може да манипулира същество, което не се страхува, което знае, че животът е личен избор, и всеки такъв трябва да се уважава, дори и ако носи разруха на този, който го избира?
Но това е крайно неизгодна обществена позиция. Oще от деца сме тренирани за две основни неща – да изпитваме страх и вина. Ако трябва да попитаме някого колко е часът казваме нещо от сорта на: „Извинете, колко е часът?“ За какво се извиняваме? Какво сме направили, че да се извиняваме? Целият речник на един „любезен и учтиви“ човек в ежедневието е изтъкан от вина, несигурност и страх да не би някой да се засегне. Следвайки тези норми всяко нещо започва да се превръща в разходка из минно поле. Внимателно стъпване на пръсти, винаги със страх да не избухне някоя мина... Било то свързано с колега, сервитьорът, който носи обяда ни, или в семейството. Никой не е длъжен на никого. Дори ако сме помогнали някога на някого – направили сме го, защото така сме преценили в момент на избор. Този човек е приел нашето решение. Точка. Цялото това лицемерие, което наричаме учтивост, ни е умишлено внушавано, за да се държим като роби, за да се чувстваме като роби, за да бъдем роби на самите себе си. На нашия собствен ум. Какво правим, какво изпитваме, какво изживяваме – всяка една мисъл и страх са творение на личната воля и умът ни. Това не сме ние – нито умът, от който се зараждат мислите, плановете и емоциите, нито тялото, в което има страх от липса на контрол и смърт. Това са двата инструмента, за съществуването ни на тази земя, които са ни дадени за оцеляване, а ние сме нещо различно, нещо ... просто божествено.
ДариГаджур
Всички негативни неща като болка и жестокост са точно толкова творение на нашия разум, колкото и хубавите – като любов и човечност, но какво значи човечност? Всички понятия, чувства, граници, терзания, морални норми – ВСИЧКО идва от един смъртен ум, кой се страхува адски от неизбежното. От загуба на контрол, настъпване на смърт, край, промяна, неизвестност. Но ние, нашата истинска същност, не е това. Тя не е част от всичко това, точно както всичко това не може да я докосне, промени, опетни или трогне. Затворена в тялото, тя се опитва да надникне през пролуките, които всяка практика създава. Надниква зад завесата само за миг или два, след което тялото и умът ни отново завладяват пространството с безкрайните мисли, концепции, страхове, обяснения, желания и емоции. Чий живот живеем в този ред на мисли? Кой трябва да има превес в ежедневието ни – смъртното тяло и неговите прищявки, манипулативния и страхлив ум, с неговите измислени правила, емоции и бездънна торба с проблеми ИЛИ безупречната ни неЧовешка същност, която не познава социално-приемливите норми, която не притежава емоции, но която живее щастливо, просто защото живее в хармония и разбиране на това, че отхвърляне, болка и смърт може да има само за преходните неща, с които се идентифицираме. Кой може да манипулира същество, което не се страхува, което знае, че животът е личен избор, и всеки такъв трябва да се уважава, дори и ако носи разруха на този, който го избира?
Но това е крайно неизгодна обществена позиция. Oще от деца сме тренирани за две основни неща – да изпитваме страх и вина. Ако трябва да попитаме някого колко е часът казваме нещо от сорта на: „Извинете, колко е часът?“ За какво се извиняваме? Какво сме направили, че да се извиняваме? Целият речник на един „любезен и учтиви“ човек в ежедневието е изтъкан от вина, несигурност и страх да не би някой да се засегне. Следвайки тези норми всяко нещо започва да се превръща в разходка из минно поле. Внимателно стъпване на пръсти, винаги със страх да не избухне някоя мина... Било то свързано с колега, сервитьорът, който носи обяда ни, или в семейството. Никой не е длъжен на никого. Дори ако сме помогнали някога на някого – направили сме го, защото така сме преценили в момент на избор. Този човек е приел нашето решение. Точка. Цялото това лицемерие, което наричаме учтивост, ни е умишлено внушавано, за да се държим като роби, за да се чувстваме като роби, за да бъдем роби на самите себе си. На нашия собствен ум. Какво правим, какво изпитваме, какво изживяваме – всяка една мисъл и страх са творение на личната воля и умът ни. Това не сме ние – нито умът, от който се зараждат мислите, плановете и емоциите, нито тялото, в което има страх от липса на контрол и смърт. Това са двата инструмента, за съществуването ни на тази земя, които са ни дадени за оцеляване, а ние сме нещо различно, нещо ... просто божествено.
ДариГаджур